Следвайте Гласове в ТелеграмОткъси из словото, произнесено на Неделя Православна- 14

Следвайте " Гласове " в Телеграм

Откъси из словото, произнесено на Неделя Православна- 14 февруари 1893 година (стар стил) - върху апостолския текст Евр. 11:24-40. Оригиналният език на митр. Климент е предаден без смяна съгласно изданието на Българска академия на науките " Из архива на Васил Друмев - Климент Търновски ", съст. Дочо Леков, С. 1973, с.131-142.

Нашият народ, както знаят това и всичките наши учени хора, беше див, бездомнически, разпръснат, без единение, без родно място, без схващане задачата на своето съществуване, без място в историята на народите, а затова и без бъдуще. 

Но Православието, тази Божествена истина, с която точно просветиха народът ни нашите равноапостоли, направи народа ни дресиран, събра го в една непокътнатост, указа му същинската цел на неговото съществуване, вкорени в него всичките ония велики нравствени качества, които са най-яка основа на същинско и рационално национално съществуване, образува му езикът, като му сътвори книжовност, книжнина, и по този метод освен отвори път за непрекъснато умствено и нравствено развиване и усъвършенствование, освен му даде опция да си извоюва това хубаво Отечество, което се споделя с едно общо име България, и да се укрепи в него на безконечни времена, само че още и да си завоюва почетно място в историята на народите, да си обезпечи трайно бъдуще...

В продължение на доста епохи, както знаете, нашият народ беше тъпкан, унижаван, лишаван от всевъзможни човечески права, лишаван от правото да се учи и да се моли Богу на езикът си, да се назовава с името си... Писмеността му беше потъпкана, книжнината му унищожена, съзнанието му смазано, самичък той изложен на всевъзможни теглила, биде докаран до извънредно изнемощение и отъпение... Всичко беше ориентирано към прекомерно грозната цел — да се затрие от лицето на земята името на народът ни. И за по-сполучливото постигание на тая ужасна цел върху какво най-вече се насочваха и трупаха всичките тия грозотии през толкоз тежки и жестоки за нас епохи? — Върху вярата на българина! Знаеха, вижда се, неприятелите на народът ни, че докато той си пази вярата, до тогава никакви жестокости и несгоди, никакви тъмници и окови, никакви бесилки не могат подкопа и унищожи името и съществованието му, та затуй одобряваха с наслада всички тия българе, що отстъпваха от бащината си религия, и ги обсипваха с правдини и благосъстояния, правеха ги големци и властелини, а тъпчеха немилостиво тези, които си оставаха правилни на бащината религия.

Но този изстрадал до прекаленост народ оцеля, братие! Той не се смаза под тежките многовековни теглила, не се затри от лицето на земята; в противен случай, излезе от тия теглила с нови пресни сили за нов и цветущ живот, за трайно и честито бъдуще. 

С какво? С какви сили и средства се извърши това знамение? С нищо друго, братие, а единствено с това, че нашият народ си остана правилен на Бога, т.е. остана си през многовековните тежки времена корав и хладнокръвен в своята праотеческа религия — в Православието. Всичко прежеляваше българинът, всичко жертвуваше: и труд, и парцел, и живот; едно единствено не жертвуваше той, въпреки и да беше излаган на всевъзможни теглила, точно — православната си религия. [...] 

Благодарение точно на него, на Православието, нашият народ си резервира остарялата национална героизъм, резервира си и през най-жестоките за него епохи тези високи нравствени качества, които постоянно са били негова отличителна линия, отпечатана надълбоко в душата му от Православието, и които и до ден сегашен притеглят вниманието и почетта на всички, точно: благочестието, високата домашна добродетелност, честността, трудолюбието, скромността, любовта и предаността към всичко, що е негово, що е българско, готовността да жертвува благо и драго за общото национално положително, за националната чест и с всичко това резервира и обезпечи съществованието си. 

Да, братие. Ако нашият народ под натискът на прекомерно грозните вековни злочестини беше се поколебал във вярата си, беше се отметнал от Православието — той безусловно щеше да загине, щеше да се затрие от лицето на земята, както починаха за него всички ония злочести негови чада, които одобриха друга религия... Ето това е било и това е направило Православието за нашият народ в едни най-тежки, най-жестоки за него времена.

------------

Няма подозрение, че същинският православен българин не може да не се радва от душа и сърце в днешното празненство и да не благодари от дълбочината на сърцето си всеблагаго Бога, задето е укрепил народът ни в Своята Божествена и избавителна истина — в Православието. 

Не може така също православният българин да не отдава с огромна благодарност хвала и чест на нашите татковци, предци и прародители, задето те, въпреки и да са били тъпкани и изложени на тежки несгоди през доста епохи, имали са такава обич към народът и към неговото бъдуще, щото са запазили за своите потомци оная всемогуща мощ, която дава живот и продължителност на нации и царства, която води към същински прогрес и усъвършенствование, която дава същинско благоденствие, краткотрайно и постоянно, която надделява над всички пречки и несгоди, и точно — същинската Христова религия, която не е и не може да бъде друга с изключение на нашата чиста, света Православна религия.

Но нашата наслада, братие, била би безсмислена, нашата признателност към Бога и признателността към татковци, предци и прародители били би суетни и лицемерни, в случай че ний се задоволим единствено с насладата и признателността си, а не се потрудим да почерпим за себе си подобаващ урок от всичко това, което е направило Православието за народът ни през предишните тежки времена. 

Ако нашите татковци, предци и прародители са смятали за своя най-висока, най-свещена служба да се не отклоняват от православната религия, само че да я пазят и да я предадат на нас чиста и непокътната и в случай че тая точно св. православна религия е избавила народът ни от загинвание, дала му е опция да си резервира името, езикът, книжнината, да се възроди, да излезе ликуващ от тежките несгоди и да си подготви честити времена: ний, честитите потомци, сме длъжни още повече да пазим православната си религия, да я почитаме и да живеем съгласно нейните изискания. Ето този е урокът, който ни дава днешното наше празненство, братие. Ний сме длъжни надълбоко в душата си да усвоим и запечатаме тоя урок и да работим съгласно него.

[...] Да пазим Православието като очите си — това е най-висока и свещена служба на всеки почтен българин. 

Да се не лъжем, братие. Няма по-голямо зло, което би се нанесло на народът ни, от това — да не пазим и да не зачитаме вярата му, да посягаме на нея, тъй като поколебай ли се народът ни в праотеческата си православна религия, сетнините от това не могат да бъдат други, с изключение на разпокъсвание, нравствено умаломощение и най-накрая разруха и загинвание. Да не забравяме, че похищенията върху вярата на народът никогаж не остават безнаказани за самият народ: те поколебават твърдостта му във вярата и в случай че се не престават, могат да подкопаят и самото му съществуване. 

Запазили сме през многовековни тежки времена Православието, запазил се е и народът ни от загинвание. И отсега нататък: има Православие у нас, има и български народ; няма Православие — няма и български народ. Това е гласът на цялата наша история, на целият наш многовековен тежък исторически живот, глас, който непреклонно тръби в ушите на всинца ни и който указва на бъдущето, напомнюва ни свещените наши длъжности по отношение на народът и вярата му.

---------

Затуй, благочестиви православни българе, в случай че обичаме народът си не лицемерно и за краткотрайни облаги, а откровено, от душа и сърце, в случай че е скъпо за нас националното положително и националното бъдуще и преуспявание, длъжни сме всинца да пазим като очите си нашата православна религия и да се пазим като от огън от всяко незачитание и от най-малкото посягане на нея. 

Трябва да знаем, че всеки, който протяга ръка у нас на Православието, той протяга ръка на самото съществуване на народът. Който и да е той, въпреки и с най-високо състояние, въпреки и да се споделя, та и да го смятат хората за максимален благодетел национален, за максимален патриотин, само че протяга ръка ли на националната религия — Православието, подритва ли и не зачита ли това свещено притежание, оставено нам от предци и прародители като скъп залог, като незиблема основа на честито и трайно национално съществуване — той не е и не може да бъде другар на народът, тъй като с похищенията си на вярата той подкопава единствената най-ягка и незиблема основа на съществованието и преуспяванието му.